Mechty. Petko Todorov

      МЕЧТИ

      Февруарска нощ тъмна като в рог. Дебела снежна пелена е покрила вцепенената земя – камък се пука от студ. Фортуната все злобно и по-злобно извива страховитата си песен: ту спусне се като вихрушка, подигне парцали сняг от земята, смеси ги с виющите се из въздуха и ядно се задавя на оголелите дървеса, ту свирепо се изкиска и полети нагоре към сдървеното мрачно небо. Далече-далече из мъртвото поле се понесат някакви твърди, несхватаеми звуци, които сухо и унило шепнат на душата, и пак «дрън-дрън-дрън» се подема от кълцящите коне на пощаджията. Само каруцаринът и пощальона вървят през тая снежна пустиня: омаяни, зашеметени, като да минават през някой чужд таинствен мир.

      – Сръбни му, Петре, още една… – измъква роменото шише пощальона, подавайки го на каруцаря.

      – А… пий, бай Пенчо, пий ти…

      И Пенчо излива няколко глътки в уста, които минутно се разливат по всички краища на тялото – той се чувства съживен. Оставя рома, загърне широкия кожух, дръпва коженото покривало на крака си и се сгуша.

      – Страшна нощ, бай Пенчо – се наместя каруцаря, кандилкайки камшик над коне си, – ще се изморим, невидяло се…

      Студът сякаш е схванал и езика, и ръцете на бай Пенча. Той все повече се свива в широкия си кожух, сън е притиснал уморените му клепки – струва му се да потъва в душата си дълбоко, дълбоко.

      Конете кълцат, «дрън-дрън-дрън» глухо чукат звънците и гласът им сякаш замръзва от студ. Тук-таме под булото на нощта се зачерней нещо и тъжовно навява на душа непонятен страх.

      Бай Пенчо се обърне ту въз тая, ту въз оная страна, клюмне глава, сякаш света се е стоварил на гърба му, и пак я повдигне – догде му око види сняг, мраз, пустота.

      – Колко ли е сахатя, бай Пенчо?

      – Трябва да има два – обръща безнадеждни очи към небето той: нито една звезда, нито един луч.

      – Не ни спори… дийй! – се обръща каруцаря към конете, като завъртва камшик.

      И пак отново се подема монотонното «дрън-дрън-дрън»… И този звук унася бай Пенча… Спи ли, буден ли е, той сам не знае. Носи го волна мисъл нанякъде, той не може да разбере защо като всички хора не се е прибрал в къщи, ами в тая страшна нощ го влекат пощенски кола в чужди краища… А в къщи – как е хубаво сега в къщи?… Топло, да се обтегнеш, да не станеш… Пламнала нажежената печка, забумтяла, забухтяла, сякаш тананика някаква стара песен и ти се унисаш… Хвърли едно дърво, още едно и спи, не помисляй… Бай Пенчо задрямва в кожухът си и вижда своя дом, целия свят, и като да хлътва в него.