Moja sosedka Gmitra. Ivan Vazov

      Знаете ли таз невеста,

      що тъй ходи кат заспала?

      По каква съдба злочеста

      тя е тъй задебеляла?

      Знайте ли тез очи сиви,

      що тъй често зажумяват?

      Какви спомени бурливи

      тъй замислена я правят?

      Знаете ли как съдбата

      я преследвала жестоко?

      Нейно минало? Борбата

      в нейното сърце широко?

      И защо душа й кротка

      днес тревожат упорито

      тънко мякане на котка

      и дъхът на сирне бито?

      Никой не знай, не е слушал

      тайната й тъжна, груба;

      само гърбавата круша

      крий я в своята коруба.

      Десет годин целенички

      тя била на Гмитра горка

      с свойта сянка, шопот, птички,

      заслон, майка, разговорка.

      Там под нейна блага сянка

      тя утеха търси още,

      там я хваща сладка дрямка,

      там се кърпи, там се пощи…

      Колко спомени чудесни

      свързват Гмитра с тая круша!

      Какви тайни интересни

      зарад който ще да слуша!

      Десет годин ще да станат

      (чини ми се, че е вчера),

      откак Гмитра на балканът

      я венчаха с майстор Гера.

      Помни още и до днеска

      нанизите, що дрънчеха,

      и червената завеска[2],

      що й за сватбата заеха.

      Помни как от коня сне я

      свекърът й със седлото

      и мъжа си там до нея

      пиян, с китка на челото;

      как упрегнати в жеглите

      трижд огъня окръжиха,

      а отзаде им свекрите

      със остени ги мушиха[3].

      Стар обичай, който значи —

      да се готвят за теглото,

      че за двамата селачи

      ощ на прага чака злото.

      О, ярем, символ безславен

      на съпружеската гадост,

      ненапразно си поставен

      на вид в тая селска радост…

      Да, другари, взорът ваши

      в тоз мир таен не прониква,

      с който селяните наши

      ощ от първий ден се свикват.

      Колко бедствия, трагедий

      чезнат, дири не оставят,

      и невесели комедий

      в мрака глухо се