V lonoto na Rila. Ivan Vazov

      Сега съм у дома. Наокол планини

      и върхове стърчат; гори високи, диви

      шумят; потоците, кристални и пенливи,

      бучат – живот кипи на всичките страни.

      Природата отвред, кат майка нежна съща,

      напява ми песн?, любовно ме пригръща.

      Сега съм у дома. Над мен Еленин връх

      боде лазурний свод и мен при себе кани;

      отсреща Бричебор ми праща здравий дъх

      на своите ели и бори великани;

      а Царев връх от юг издига се огромен

      с плешивия си лоб и царския си спомен.

      Сега съм у дома, сега съм в моя мир -

      мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,

      по-светло чувствувам; свещен, отраден мир

      изпълня ми духът, от нов живот талази

      нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,

      от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…

      Сега съм у дома, сега съм пак поет -

      във лоното на таз пустиня горска, свята;

      разбирам на леса любовний тих привет,

      на струите шума, на бездната мълвата.

      Разменям тайна реч с земя и синий свод

      и сливам се честит във техния живот.

      Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

      Световните злини, тревоги са далеч -

      за тях е тя стена до небеса турила -

      усещам се добър, почти невинен веч.

      Духът ми се цери след жизнената битва,

      вкушавам сладък мир във песни и молитва.

      Сега съм у дома. По часове, благат,

      край бистрата река, при звучната? песен,

      мечтая ил чета… Ил кат орел надвесен

      над бездните стоя, и моят ум фъркат

      блуждае в хаоса, до господа отива,

      на мирозданьето във тайните се впива.

      Сега съм у дома – не съм тук странен гост.

      Природата всегда, но буйната природа,

      що пълни я живот, шум, песен и свобода,

      бе моят идеал величествен и прост

      Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

      Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

      Сега съм у дома – участник в рилский хор.

      Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея -

      под горский вечен шум – дълбока епопея -

      и на Еленин връх под вечно будний взор;

      да имам гроб, подир живот-синджир теглила,

      в величествените обятия на Рила.

      Видях два пригърнати бука в гората,

      пригърнати нежно, кат либета в жар;

      от корен до върха обвили се двата -

      столетия пият любовний нектар.

      О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:

      сe дружни във радост и в бедствия зли,

      гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,

      цалувка ви жежка и смърт не дели.

      Завидна е вашта любов безконечна,

      тя пътника радва, прославя лесът…

      Какво я направи тъй вярна и вечна?

      Какво запечата съюза ви твърд?

      Магия ли страшна, ил брачно венчанье,

      ил клетви любовни – кажете да знам?

      Презрително буките пазят мълчанье

      и още по-силно пригръщат се там.

      Луната изгрява над Царевий връх.

      Реките екливо бучат и приспиват,

      чардаците неми вековний си дъх

      и тайни легенди в покоя разливат.

      Намусено Хрелевий замък стърчи;

      сребрят се на храма кубетата мощни,

      и сякаш, при лунните тихи лъчи

      от тях се възнасят моления нощни.

      И тихо, и чудно. Душата мечтай.

      Ту в старата древност дълбоко се взира,

      ту в някакви спомени сладко блуждай,

      ту просто униса се нейде в ефира.

      И тихо, и чудно. Луната сияй.

      Спи сводът. Потоците пеят дълбоко:

      поемата нощна пленително трай

      и дрямка не иде до будното oко.

      Войска замръзнала от великани сухи,

      печално ти мълчиш, дъбраво изгоряла,

      без шума и без звук, като скелети глухи,

      елите ти стърчат във дрямка вледеняла.

      И