Videno i chuto. Ivan Vazov

      След двайсетина секунди – не повече – лицеподражателят се изправи съвсем с друго лице, с английска звънецоподобна шапка, в английска униформа от сив плат-хаки, и произнесе.

      – Генерал Уайт!

      Наистина приликата беше поразителна. Ние гледахме пред себе си упорития бранител на Ледисмит, също такъв, какъвто го знаехме от илюстрациите, с неговото сухо, уморено, аристократическо лице.

      Генерал Уайт постоя мълком, поздравявайки по военному присъствуващите, и се скри зад долапа.

      Тая сцена се извърши при дълбоко, студено мълчание на публиката; после настана глух шептеж по масите, сякаш беше изпратен из салона някой неприятен гост.

      Минаха се пак около двайсетина секунди. Показа се иззад долапа генералът Френч, със същата сполука и със същия хладен прием; после прославеният по пораженията си генерал Булер, посрещнат с присмехулни, недоброжелателни погледи; после – фелдмаршал Робертс, със сухо, горчиво, старческо лице, с побелели наежени мустаци, гледайки сурово на публиката, която също го гледаше сурово и мълчаливо.

      Фелдмаршал Робертс се скри.

      – Кой ще излезе сега? – питаха по масите.

      П… се завзира в обявлението, за да види чий ред беше. Но той се извърна към сцената, защото там пак излезе някой.

      Там се бе изправил един стар господин в чер редингот, с цвете отляво на гърдите, с очило на дясно око. Той стоеше в едно безочливо, гордо положение.

      – Чемберлен! – произнесе изкусникът.

      – Чемберлен! Чемберлен! – раздадоха се очудени враждебни шептения. Приликата беше пълна, непогрешима. Чемберлен стоя няколко секунди неподвижно, вторачен в публиката, без да й се поклони. Ней се стори, че я гледаше надменно, презрително.

      П… възмутен, опулил страшно очи с изражение на умраза, изсъска високо.

      Това изсъскване беше една електрическа искра в препълнената с ненавист атмосфера. От много маси се обадиха нови изсъсквания, размесени с остри изсвирквания.

      Решително, нашият другар беше камертонът в тая музика на душевните чувства на събранието.

      Лицеподражателят се скри, очевидно смутен от това враждебно изявление, не знаейки добре на какво се дължи: на личността на Чемберлена или на лошото й възпроизвеждане.

      – Ядоса ме страшно тоя Шейлок – каза П…, като зафърли злобно цигарото си.

      – Но защо изсъскахте? Артистът вероятно зе върху себе си това – каза госпожата усмихнато.

      – Не се удържах, пардон. Па и той можеше да не гледа тъй високомерно. Срамота, че е французин!…

      – Моля, не повтаряйте вече манифестациите на чувствата си по такъв шумен начин: всичката публика обърна очи към нас – забеляза му другарят ми.

      – Как ми стана неловко! – думаше госпожата.

      – Госпожо,