Разкриваща пътища. Част 1. Мерием Йолач
номера. Не обичам нахалници.
Почти година в Истанбул ние подготвяхме проекта за откриването на руски институт в Турция на базата на руското отделение на един от престижните вузове в страната. Но настъпи декември 2015 година, и сваленият руски самолет замрази всички наши проекти в Турската република за близките десет месеца. Мислих си, че можем да направим нещата така, че да не се потапяме в общо противопоставяне между страните и се обадих на своята прекрасна Ирина, екс-президента на нашия Фонд и негов основател.
«Здравейте, Ирина Владимировна! Нужен ми е нов проект. Нещо такова, с помощта на което да можем по-късно да издърпаме и нашия руско-турски институт…»
«Мило мое момиче! Открий изложба на наши картини в Турция, само че я наречи „Едно сърце за две страни“, и готово. Добави фотографии на ваши професионални фотографи от руско-турско говорещи семейства, които в Турция са много. И вуала! Това ще е твоята целева аудитория, бъдещите студенти на руския институт в Турция», – провъзгласи прекрасната Ирина. «Кой изобщо тук би ни слушал и правил снимки на руските семейства! И кой изобщо ще позволи да изнесем картините на наши художници от Русия в Турция!»
«Щом като го искаш, значи всичко ще бъде така, както го искаш!»
«Едно сърце за две страни» – това е изложба на картини, чиято цел е отразяването на реалния живот на семейства от различни националности. Тази изложба ще покаже на нашето общество, че там където едно сърце е от две страни, на дете, чиито родители са представители на различни страни и националности, няма място за вражда, война и насилие. И там, където живее любовта, е възможен само хармоничен съюз, насочен към благото и миротворчеството на неговите участници. В семейство, където детето обича еднакво и татко и мама, е невъзможна война, вражда или разногласия, та нали там, където живее любовта, се възцарява спокойствие и взаимно разбиране».
Прекрасно!
Аз се усмихвах, разбирайки, че да се реализира това, за което говори прекрасната Ирина, няма да е така лесно, както можеше да е преди да свалят руския самолет.
Настъпи Новата 2016 година. Аз я посрещнах заедно със своите турски приятели. Но на 3-ти януари нещо започнах да тъгувам. А сутринта на 4-ти нечаквано се обади Сулейман. Блокировката на неговите номера се оказа, че не работи. Той ми звънеше от скрит номер отново. Аз се усмихвах.
Цяла седмица бях болна от грип и с температура 38 градуса никъде неможех да тръгвам. «Сам ще дойда при теб. Какво има около теб?» А до мен се оказа, че се намира един от скъпите ресторанти в Истанбул – Сахан. «Слез долу, аз ще те взема», – този кадифен глас никога нямаше да забравя.
При подписването на партньорския договор за намеренията ни в китайския ресторант на 33-ия етажа на Шард, най-високата сграда в Лондон през март 2015 година, си пожелах нещо като го написах върху вълшебно листче и го закачих на дървото на желанията в центъра на ресторанта. То се изпълни едва