Ljuleka mi zamirisa. Ivan Vazov

      Из смътний на живота шум

      излязох на полята волни;

      отбих се там от прашний друм,

      насян от тъги, тревоги болни.

      И зърнах нов мир, глътнах пак

      чист въздух, благодат, свобода,

      обвя ме лъх – и колко благ! —

      лъхът на нашата природа.

      Привет вам, родни планини,

      привет вам, български долини,

      поля, скали, гори, вълни,

      самотни дебри и пустини,

      в които в младите си дни,

      отшелник в ваший свят, блуждаях,

      летях към снежни висини,

      под тъмни борове мечтаях;

      делях живота ви; разбрах

      на бога тайната голема,

      до водопадите стоях,

      да слушам вечната поема;

      които славях и любих,

      и още любя в упоенье,

      от чийто извор жадно пих

      кристални струи – вдъхновенье.

      Сполай, о хубости, на вас!

      Сполай, природо родна моя,

      за всичко що прочетох аз,

      във книгата велика твоя!

      Пак над масата наведен

      и под лампата си пиша,

      давам лик на блян последен —

      скоро! – утрото веч диша!

      Ще затъна пак в вълните

      на деня и на живота,

      дух ще впрегна във хомота

      на труда и суетите.

      О видения, простете,

      сбогом, ще се разотидем.

      Утре в полунощ пак дойдете,

      под таз лампа ще се видим.

      Дух крилат, де фърчиш

      тъй високо, високо?

      Аз те виждам: стоиш

      там в небето дълбоко.

      Що мечтайш, слушаш там?

      От друг свят ли привети?

      Химн от горен ли храм?

      Ил шептиш с вековете?

      Ил на тайнствен язик

      с небесата беседваш?

      Може би в тоя миг

      ти във бога се вгледваш?

      Ни разум, ни съдбина,

      ни демон, ни бога

      недей