Ljuleka mi zamirisa. Ivan Vazov

      Магдалина, Магдалина!

      О, как времето бега —

      двайсетата ми година!

      Спомням глухата градина,

      Ясно виждам я сега.

              (Магдалина, Магдалина!)

      И смокинята листната

      там израсла край зидът,

      кой делеше ни сърцата,

      спомням си я всякой път,

      колчем спомням времената.

              (Магдалина, Магдалина!)

      Ах, веднъж ли, дваж ли аз,

      лек, покачвах се по нея,

      та да видя в същий час

      над зида главица малка

      с поглед светъл на русалка?

              (Магдалина, Магдалина!)

      Как пленително-плахливо

      тя озърташе се там,

      как лицето й бе красиво,

      цветенцето миризливо

      кат пресягах да и дам!

              (Магдалина, Магдалина!)

      Срещи крадени любовни

      на души, очи, лица,

      речи, погледи гальовни,

      сладки мигове чаровни

      за разтупани сърца!

              (Магдалина, Магдалина!)

      Смоквата и днеска трай,

      трай и глухата градина,

      но де фръкна оня май —

      двайсетата ми година?

      И ти вече си замина.

              (Магдалина, Магдалина!)

      Галбица не видяла,

      от обич не съгряна,

      тя вехне потъмняла

      там някъде в балкана.

      Мома видях я ази

      пленителна и проста —

      съдбата сведе нази

      (години има доста).

      Дете прекрасно, мило —

      трендафил росен в младост —

      душа едвам разкрило

      за слънчице и радост…

      „Бъди честит!“ – тогава

      сърце мълвеше ниско;

      аз рекох – „Искам слава“

      А щастьето бе близко.

      Тъй близко и възможно —

      но ази го пропуснах,

      за друг кумир тревожно,

      в житейский бой се впуснах.

      И днес, един, копнея,

      за оня час мечтая…

      А славата? От нея

      пелина само зная.

      И тя в неволи клети,

      горкичката, повяна,

      тя, нявгашното цвете,

      най-красното в балкана,

      участье не срещнала,

      чело навела ниско,

      за щастье ожедняла,

      а то така бе близко!

      Когато в мен нещо въздиша,

      когато в мен нещо премира,

      то болката аз да залиша

      запявам на моята лира.

      Когато душа ми прелива

      от радост – ох, как е туй рядко! —

      пак моята лира звънлива

      тълкува душата ми сладко.

      Когато смут черен бунтува

      душа ми в световната битва,

      тогава се песен не чува,

      понявгаш се чува молитва.

      Душа му – храм на химни,

      на образи, мечти —

      гори, не се пести:

      в веявиците зимни

      и в майски красоти

      раздава