Pastr svjat. Ivan Vazov
му минуваше край мене… Но често, при зрелището на лудориите и глупавините, които ни забавляваха, неволна тъга се пораждаше у мене. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, гаврило на празните и слободните, се изпречваше пред мене като зла загадка, която нямаше обяснение, като един укор на веселостта, извикана от едно велико нещастие, каквото само може да постигне человешката душа. А тая бедна, болна душа у Павля, изгубила безвъзвратно равновесието, лишена от здравата опора на разума, без лучи, тънеща в облаци, беше свободна да се смее и да буди смях, който оттикваше назад чувството на съжаление… Щастлив ли беше той, или нещастен? Освен несъзнателните склонности за груби шегобийства, освен унизителните проявления на дребнава, животинска користност имаше ли в гънките на тая душа да се таят някакви по-високи и човешки чувства! Това беше неизвестно. Вероятно нямаше. Страдаше ли от съзнанието за положението си – защото това съзнание съществуваше? Но той беше винаги весел! Той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на хорския смях и разтуха, да печели бакшиши, от които се не ползуваше…
Случи се обаче едно нещо, което хвърли силна светлина въз тая загадъчна душа и което повдигна Павля високо пред моите очи.
Еднаж стоях в кафенето на гостилницата си и пушех, като се взирах в старовремските стени, що рисуваха в небето оръфаните си от времето върхове, отдето ми вееше дъхът на миналите векове и на побелялата старина.
Озова се ненадейно Павле, весел и засмян, и се озърташе.
– Кого дириш, Павле?
– Тебе, ама гледам за някои други – отговори той.
– Защо?
– Да не би тука да има някоя просташка глава…
– Няма, няма, тук са само двама швейцарци: ти и аз – казах му усмихнато.
Павле забърка в пазвата на скъсаната си жилетка.
– Ти знайш да писуваш алафранга, нали? – и той извади един син плик без надпис.
– Какво е това писмо?
– За швейцарското царство. Арш! – И той подскокна.
Па ми подаде плика.
– Напиши го алафранга тука името на брата ми.
– Добре. За дека ще иде писмото?
– За швейцарското царство. Калеко Матьо написа извътре, но за отвънка – не знае… просташка глава и половина…
– А! В Швейцария? Там ли е брат ти? – казах аз и веднага ми стана ясно защо Швейцария стоеше тъй високо в Павлевия беден мозък. – А в кой град?
– Пиши Фрибург!
Аз изпълних желанието му и написах на френски адреса, позачуден как може Павле да помни и да произнася правилно това име.
– Ах, швейцарец, браво! – похвали ме той.
– Какво прави там брат ти?
– Акъл се учи на школото.
– Какво се учитам?
– Докторлук.
– Много добре.
– Ама тая година ще свърши докторлука и ще дойде тук да цери хората. Който е болен, ще го цери…
И Павле, като обърна в кафенето две котки, грабна писмото, за да излезе.
– Чакай,