Pastr svjat. Ivan Vazov
и неузнаваем! Той ревеше най-високо от всичките. Ама дрипав!… Позна ли ме, или не, но аз се престорих, че го не познах… Скотът! Той бил тука пак! И сега прави политика! Наскърбих се, изпълних се с възмущение. Ах, нашата столица е лют минотавър и когото глътне, той е загубен вече. Чак до дома ми пищеше на ухото Стоичковото реване.
V. А случи ми се, та след време минах покрай Горни Богров…
А случи ми се, та след време минах покрай Горни Богров. Първата ми длъжност беше да ида у дядови Миневи. Узнах, че той вече не е на тоя свят. Тежки години прекарал след избягването Стоичково и умрял преди една година. Найдох само баба Миневица, болна: разплака се, като ме видя. Завайка се за Стоичка като за умрял. Не знаех какво да й кажа: той наистина беше умрял за родителите си и за себе си… Патици не можах да убия и заранта се пак завърнах в София. Кога излязох из село, аз се сетих и погледнах наляво: видях нивата на дяда Мине. Тя беше запустяла, от години парясана. Буренак и тръне по нея. Приличаше на умрял човек и ми дойде да заплача… И пак възкръсна в ума ми оня хубав спомен, когато пъргавият и жив Стоичко ми правеше с ръка знак за поздрав, весел и независим, като пореше дълги бразди с ралото, с благородното и честно българско рало. Де бе сега Стоичко? Никога няма вече да изкара от тая нива своя насъщен хляб. Той ще го изкарва чрез викане "ура" и "долу", додето е жив."
София, 1899
След двайсет години
"Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните възпоминания ? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането, след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и разочарование… Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от прелестта ви. Нищо, нищо!"
Горе-долу такива едни мисли се въртяха из ума на Пенча Дебрянски, човек на средня възраст, когато файтонът му приближаваше към село П., в подножието на голи и диви върхове, там, дето река Струма си разсича дълбок проход през канарите.
Той пак видя с трепет стръмноурвястата плосковръха могила, с исторически остатки там от стара славна крепост, и срещните високи скали срещу нея през реката, мрачно надвиснали над пропастта; и дрипавите селски хижи и дворища, пръснати безредно надлъж по Струма и високите клонести върби край нея, които едни фърлят със зеленината си веселост в затънтеното, голо и сиромашко село, и безброй още предмети, познати и мили нему, и сърцето му се сви сладостно, болезнено в гърдите.
Рой спомени се разбудиха още по-живо в душата му.
Тъкмо преди двайсет години Дебрянски беше прекарал в това село една година, именно 1873. Него време турците правеха по стопански начин между София и Кюстендил железница. Дебрянски