Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'
«В какви взаимоотношения бяхте с баща ви?».
Мигове на осезаемо съмнение в търсене на лъжовни думи и следователно, липсващи. Желание да сложа веднъж завинаги „край“ на всичко. Беше правилният момент, който очаквах.
«Нормални взаимоотношения, каквито са обичайни между един баща, бивш военен и едно момиче».
«Много ли беше строг баща ви с вас?».
Не отговорих, възпротивих се. Погледнах го за миг, почти непокорно, после се предадох и отново отместих погледа си от него.
«Наранявал ли ви е някога? Биеше ли ви?».
Излъжи още веднъж! Бъди постоянна в срама си, за да запазиш достойнството си!
«Не…».
«Не? Сигурна ли сте?».
«Да, сигурна съм, господин полицай…».
«Добре. Преди колко време напуснахте дома на баща си?».
«Преди пет години».
«През 1955, значи», повтори той, докато си записваше нещо в бележника.
«Може ли да ви попитам за причината?».
«За да започна мой, собствен живот, полицай! Вече бях на двадесет и шест години, нямах собствен дом, собствено семейство, работа! Исках да живея самостоятелно и независимо. Бях изморена да ме издържа и да моля хората за нещичко, за да имам пари за собствените ми желания».
Полицаят записваше, несмутим и без да ме гледа, също като журналист по време на интервю, направено на шампионата по бейзбол. Ужасно ме дразнеше нормалното му и сдържано отношение, задачата му да задава въпроси на хората и умението му да я приключи безпроблемно.
«Преди да напуснете предишния си дом или и през последвалите години държахте връзка с него?».
«Не», отговорих аз. Съжалих обаче веднага и се поправих, «Или по-точно, да, но рядко».
«Не чувствахте ли потребност да се срещате, да си говорите, да си разкажете как прекарвате дните си?».
«Вие полицай ли сте или психолог?», възкликнах. Границата ми на търпимост беше премината вече. Река, която е по-висока от собствения си бряг, не може да задържи водите си и да продължи да тече надолу, без да се излее навън и да причини смърт и разрушения.
«Всъщност и двете. Моля ви, Мелани, отговорете на въпросите ми. Това ще ни помогне да приключим случая. Разчитам на сътрудничеството ви, макар да си давам отлична сметка, че изживявате труден момент».
Не беше разбрал абсолютно нищо, но както винаги се примирих и отговорих дистанцирано на въпросите му, сякаш не се отнасяха за мен.
«От деня, в който напуснах онзи дом, нямах нищо повече за споделяне с баща ми. Поех живота си в ръце, взех си вещите и си тръгнах. Намерих този малък апартамент, където живея в момента, и работа като медицинска сестра в болницата. Постепенно станах независима, всичко вървеше добре. Баща ми от своя страна, можеше да поеме в ръцете си собствения си живот, без да се налага да издържа дъщеря си. Не сме се търсели и преди, когато живеех с него, никога не сме си споделяли. Каква би била причината да започнем да го правим след заминаването ми?».
«Разбирам. Преди да напуснете къщата, забелязахте ли нещо странно в баща си