Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'
си зъби. Картината бе толкова жива, че ми се струваше, че усещам мириса на кръвта ѝ, обляла леглото ми. Чудовището ме викаше, заповядваше ми да вляза в стаята му и ми подаваше парче от тялото ѝ, нейната ръка. Същата ръка, която преди минути ме беше галила, сега лежеше безжизнена пред могъщите очи на съзнанието ми. Този кошмар ме придружаваше често през цялата нощ и през целия следващ ден, въпреки че, сенките и духовете обитаващи тъмата, да бяха отстъпили пред светлината на деня. Беше едно мъчение, предопределено да ме следва през целия ми живот. Случи се обаче нещо, което успя да пресече тази зловеща магия. Всичко изчезна в деня, когато връщайки се от колежа, открих майка ми безжизнена в банята. Беше потънала в локва от кръв, с прерязани от студения профил на едно бръснарско ножче, вени. Чудовището беше влязло в нея и я беше победило отвътре, изпивайки я капка по капка. Но фитилът на свещта, макар и разтопен, още не бе стигнал до края и пламъкът, макар и слаб, гореше още. Тя беше малка и обикновена жена, лишена от идентичност, а сега беше намерила начин да се справи със звяра си. Беше го направила по свой начин, точно този ден. Това беше голямата ѝ победа. Онази сутрин, майка ми ми даде за първи път нейната връзка с ключове. Най-накрая бях достигнала целта си, бях зряла и чувствах, че бях спечелила доверието ѝ, дори без особено усилие. Но без да знам, тя също беше достигнала своята. Бях на двадесети две години, когато започнах да обслужвам чудовището и да задоволявам всичките му желания, дори и най-болните му. Ръцете му, краката му, цялото му тяло, сега беше посветено на мен, само на мен. Бях останала сама. Компанията ми в този ужас ме беше изоставила, вече прекалено изморена, за да продължи тази игра с мен. Изморена от всичко, изморена от живота. Минаха три дълги години, преди да успея да се освободя от него, години, които ме лишиха напълно от достойнство, унизена като жена и като човешко същество. Потърсих си работа като медицинска сестра в болницата и най-странното беше, че ме взеха. Това беше първото ми истинско спасение. Изхвърлих детските си спомени в кошчето за боклук, което стоеше точно пред дома ни и събрах няколко, все още ставащи за носене дрехи, онези, които не бях носила, докато той ме изнасилваше и не миришеха на спермата му, на вонящото му на алкохол повърнато и на моята кръв. Намерих си къща под наем извън града, доста неугледна, но ставаше за живеене. В крайна сметка, какво знаех аз що е угледно? Предплатих с малкото пари, които бях успяла да събера, благодарение на дребни поръчки, които съседите от добро сърце ми бяха поверили. Те знаеха за ситуацията ми, сираче с майка-самоубиец и предполагаха що за живот имам с такъв недостоен баща, с когото за нещастие, вече си бяха имали работа повече от един път. Бях крила ревниво тези пари в една метална кутия, скрита по една летва в пода, в очакване на подходящия момент, за да ги използвам. Чудовището не ми позволяваше да работя, не искаше да печеля мои си пари и да стана независима, евентуално дори достатъчно силна, за да намеря кураж и да го докладвам пред властите. Заявяваше,